Време е НАТО да затвори врати
е оповестен във
Създадена през 1949 година, с цел да пази Западна Европа, НАТО изначало е триумфираща организация. Тя задържа настъпващия Съветски съюз, поддържа мира и дава опция за икономическа и политическа интеграция на Западна Европа. След края на Студената война Съединените щати и разнообразни страни от Централна и Югоизточна Европа насърчиха трагичното разширение на алианса, като в поредни кръгове на разширение вратите на НАТО бяха отворени за повече от дузина страни.
Днес алиансът съставлява разхлабено и разтегливо страшилище от 30 страни, обхващащо Северна Америка, Западна Европа, балтийските страни и Турция. Разширената НАТО се колебае сред нападението и защитата, взела участие във военни дейности в Сърбия, Афганистан и Либия. Огромното уголемение на алианса и неяснотата на неговата задача рискуват да въвлекат НАТО в огромна европейска война.
За да опрости стратегическата си цел и да усъвършенства отбранителния си потенциал, НАТО би трябвало обществено и категорично да се откаже от присъединението на нови членове. Алиансът би трябвало ясно да съобщи, че дългият стадий на неговото разширение е завършил. Прекратяването на политиката на отворени порти, колкото и мъчно да е за осъществяване, и преосмислянето на архитектурата на сигурността в Централна и Източна Европа не би било отстъпка пред Путин. Напротив, това е належащо, с цел да може най-успешният съюз на ХХ век да издържи и да просперира през ХХІ век.
По-голямото не е по-добро
Първоначалният съюз на НАТО изпълняваше три съществени функционалности. Първата и най-важна беше защитата. По време на Втората международна война Съветският съюз бързо се придвижи на запад, поглъщайки самостоятелни страни и утвърждавайки се като съществена европейска мощ. НАТО не обърна тази наклонност, а по-скоро я овладя, като откри периметър, оттатък който Съветският съюз не можеше да излезе. На второ място, НАТО позволи ендемичния проблем на западноевропейската сигурност и по-специално казуса с редуването на френски, немски и английски конфронтация. Превръщането на Франция, Германия и Англия от периодически врагове в непоколебими съдружници беше рецепта за дълготраен мир. И най-после, НАТО гарантираше ангажираността на Съединени американски щати в европейската сигурност - тъкмо това, което Първата международна война и нейните объркващи последствия не съумяха да създадат.
От 1949 година до 1989 година НАТО изпълняваше всички тези съществени функционалности. Съветският съюз по този начин и не изпрати танковете си през Фулденския проход. Вместо това той сътвори руска версия на НАТО - Варшавския контракт, който беше отдаден на противодействието на американската мощност в Европа, на ограничението на Германия и на укрепването на руското военно наличие от Източен Берлин до Прага и Будапеща. В Западна Европа НАТО поддържаше мира толкоз дейно, че тази функционалност на алианса беше съвсем забравена. Войната сред Франция и Германия стана немислима, което разреши основаването на Европейския съюз. Въпреки войната във Виетнам, макар Уотъргейт и макар енергийната рецесия през 70-те години на предишния век, Съединените щати в никакъв случай не се отдръпнаха от Европа. През 1989 година Вашингтон влага не по-малко в европейската сигурност, в сравнение с през 1949 година С други думи, съюзът на НАТО работеше чудесно.
Но по-късно настъпи трагичен интервал на предефиниране. Президентите Бил Клинтън и Джордж Буш-младши основаха политиката си за НАТО на две догатки. Първото беше, че НАТО е най-хубавото средство за гарантиране на европейския мир и сигурност. Духът на френско-германското помиряване можеше да бъде уголемен дружно с НАТО, по този начин се мислеше, като се понижи рискът някоя необвързана европейска страна да се снабди с нуклеарно оръжие и да се разпалва. По сходен метод разширението на НАТО се разглеждаше като защитна мярка против Русия. Германският канцлер Хелмут Кол и доста източноевропейски водачи усещаха, че рано или късно Москва ще се върне във форма. Когато това се случи, разширеният НАТО можеше да бъде опора против Русия, каквато беше първичният алианс против Съветския съюз.
Второто съмнение, стоящо зад разширението на НАТО, произтичаше от оптимистичните хрумвания за интернационалния ред. Може би, че Русия е на път към народна власт, а съветската народна власт естествено би се радвала на съдействие с НАТО. А може би Русия не се трансформира в народна власт, само че все пак ще се подчинява един до друг, управителен от Америка. През 2003 година Службата за обмисляне на политиката на Държавния департамент на Съединени американски щати изготви документ, озаглавен "Защо НАТО би трябвало да предложения Русия да се причисли ". Това не се случи, само че американските политици допуснаха, че магнетичният западен модел ще притегли Русия в Европа, както и редица страни, които към момента не са в НАТО: Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна. НАТО и западният политически модел щяха да вървят напред ръка за ръка. Като се има поради какъв брой добре работеше НАТО до момента, повече НАТО по формулировка би означавало повече мир, повече интеграция, повече ред.
И двете догатки, стоящи зад разширението на НАТО, се оказаха неправилни. Структурата, основана за Западна Европа в средата на предишния век, нямаше смисъл за Източна Европа след Студената война. Първоначалният състав на НАТО беше стеснен от Желязната завеса, географията и политиката. Извън НАТО Австрия и Финландия не можеха да бъдат превзети: те бяха официално неутрални, само че ясно показваха своята преданост, като безшумно подкрепяха императивите на западната сигурност. Освен това ужасите на Втората международна война бяха потиснали национализма в Западна Европа, която има история на мощни национални страни. След 1945 година нямаше нерешени въпроси за границите сред тях. Никоя външна мощ - нито Съветският съюз, нито Китай - не пожела да промени границите на Западна Европа. По този метод НАТО можеше да се отличава с това, че е защитителен боен съюз, какъвто трябваше да бъде.
Разширената НАТО работи по напълно друг метод в Източна Европа. През 2022 година няма еквивалент на Желязната завеса, а в източната част на Европа географията не лимитира разширението на НАТО. Вместо това алиансът е неловко и безредно разпрострат в Източна Европа. Калининградската област е дребен съветски остров в морето от територия на НАТО, което се простира в криволичеща линия от Естония надолу до Черно море. През XXI век НАТО е въвлечена в мъчителния въпрос къде свършва западната граница на Русия и къде стартира източната граница на Европа - въпрос, който от XVII век насам е причина за безчет войни, някои от тях подбудени от съветския империализъм, а други - от западните нашествия. НАТО пресича случайно десетки разграничителни линии в безмилостното поле на империи, национални страни и етноси, каквото е Източна Европа. Алиансът не е причина за районната неустойчивост, само че като неутрално наличие и обект на съветска неприязън не може да бъде обособен от тази неустойчивост. Може би, в случай че всички европейски страни (освен Русия) бяха членове на НАТО, алиансът би могъл да бъде ефикасна крепостна стена против Москва, само че това надалеч не е по този начин.
Неочакваните рискове от разширението на НАТО се утежняват от политиката на отворени порти, която прави източния фланг на алианса неясен. Декларацията на НАТО от 2008 година, че Украйна и Грузия един ден ще станат членове, беше в най-хубавия случай пожелателна, а в най-лошия - неискрена. И въпреки всичко капацитетът за източно напредване на границата на НАТО е напълно действителен, както подчертаха неотдавнашните диалози за възможното присъединение на Финландия и Швеция. Нещо повече, стремежът на украинското държавно управление да влезе в НАТО въвлече алианса в най-експлозивния етнонационалистически спор в района, даже и в случай че последователите на автономията на НАТО преглеждат украинското участие като въпрос на чисто съблюдаване на устава на алианса, в който е залегнала политиката на отворени порти, или на даденото от Бога право на Киев да избира своите съдружници. Един защитителен алианс не е квалифициран да се оправи с спор сред страна, която не е член на НАТО и желае да стане член, и нуклеарна мощ, която е твърдо решена да саботира това участие. Това е спор, който НАТО може единствено да загуби и който може даже да заплаши съществуването на алианса, в случай че страна членка като Полша или Литва бъде въвлечена в продължаващата война сред Русия и Украйна.
Допълнителен риск за разширението на НАТО е интернационалният ред към него. Вместо да желае да се причисли към ръководения от Съединени американски щати ред в Европа, Русия се стреми да построи собствен личен интернационален ред и да ограничи американската мощност. По подигравка на ориста разширението на НАТО или обещанието за това подкрепя Путин в тези му старания. То поддържа неговия разказ за измяната на Запада и оправдава съветския интервенционизъм пред съветската общност. В Русия НАТО се възприема като непозната и неприятелска организация. Нейното разширение е дирек на вътрешнополитическата легитимност на Путин. Русия се нуждае от водач, както гласи логиката на Путин, който може да каже "не " на алианс, основан, с цел да каже "не " на Москва.
Обратно към защитата
НАТО би трябвало да промени курса си, като обществено и изрично откаже да причисли още страни членки. В никакъв случай не трябва да се отхвърля от уговорките си към страните, които към този момент са се включили - доверието на Съединени американски щати в Европа зависи от спазването им - само че би трябвало да преразгледа догатките, които стоят в основата на разширението на НАТО през 90-те години. При състояние че алиансът към този момент е свръхразширен в един от най-опасните региони в света, включването на Украйна би било стратегическа полуда. Театърът на парадокса, към който Западът се придържа в политиката на отворени порти, самичък по себе си е афектиран за Украйна (и Грузия) и с времето ще породи злост към Вашингтон. Дори и всички да знаят, че това, което споделят, е в прорез с действителността, както украинците, по този начин и американците размътват водата и отвличат вниманието, като не приказват искрено.
Съединените щати се нуждаят от нова тактика за справяне с Русия в Източна Европа, която да не разчита главно на НАТО. Алиансът е там, с цел да пази своите членове, и затварянето на отворената врата би му помогнало да го направи. Без подозрение прекратяването на разширението ще изисква сложна дипломация. То ще опонира на постоянно повтаряните обещания на американски и европейски публични лица и ще наруши прецедента. Но алианс, който не може да работи в собствен личен интерес и който се придържа към опровергани догатки, ще се подкопае от вътрешната страна. Оцеляването изисква промени, а завършването на участието в НАТО би разрешило метод, съгласуван със сложността на района, с интернационалния ред, в който западният модел не е висш, и с ревизионизма на Путинова Русия, който скоро няма да изчезне.
Същевременно Съединените щати и техните европейски съдружници и сътрудници следва да предложат нова институция за разискване с Русия, която да се концентрира върху ръководството на рецесии, деконфликтирането и стратегическия разговор. НАТО не би трябвало да взе участие в нея. Струва си да се изпрати обръщение до Москва, може би за водача, който ще пристигна след Путин, че НАТО не е всичко и не е краят на европейската сигурност. Най-важното е, че Вашингтон би трябвало да работи внимателно. Статуквото е нестабилно и всеки сантиметър, който може да бъде извоюван от американско-европейско-руската дипломация, си коства да бъде извоюван. Шансовете за триумф на тази дипломация са дребни, само че да не ѝ се даде късмет би било непростима неточност.
Вместо да разчита на НАТО, Вашингтон би трябвало да употребява стопански държавнически метод в идните спорове с Русия. Заедно с Европейския съюз Съединените щати биха могли да приложат композиция от наказания, ограничения за блокиране на прехвърлянето на технологии и старания за уединяване на Русия от европейските и американските пазари, с цел да окажат напън върху нея във връзка с Украйна и други области на противоречие. Това надали е нова концепция, само че не толкоз модерната стопанска система и относителната финансова уязвимост на Русия я вършат добра цел за сходни ограничения.
В случай на нов боен спор с Русия, Съединените щати би трябвало да образуват ad hoc коалиция със съдружници и сътрудници, с цел да се оправят с вероятните закани, вместо да включват директно НАТО (освен в случай че Русия не нападне член на НАТО). От 1991 година насам достиженията на НАТО на територията на страни отвън НАТО са сложни, в това число несполучливите задачи в Афганистан и Либия. Тези несполучливи дейности отвън територията на страната потвърждават, че алиансът би трябвало да играе в отбрана, а не в нахлуване.
Затварянето на отворените порти на НАТО няма да реши проблемите на Вашингтон с Русия. Тези проблеми надалеч надвишават рамките на алианса. Но прекратяването на разширението на НАТО ще бъде акт на самоотбрана за самия алианс, възнаграждаващ го с даровете, които единствено по-голямото ограничение и по-голямата изясненост могат да дадат.
Източник: БГНЕС
Създадена през 1949 година, с цел да пази Западна Европа, НАТО изначало е триумфираща организация. Тя задържа настъпващия Съветски съюз, поддържа мира и дава опция за икономическа и политическа интеграция на Западна Европа. След края на Студената война Съединените щати и разнообразни страни от Централна и Югоизточна Европа насърчиха трагичното разширение на алианса, като в поредни кръгове на разширение вратите на НАТО бяха отворени за повече от дузина страни.
Днес алиансът съставлява разхлабено и разтегливо страшилище от 30 страни, обхващащо Северна Америка, Западна Европа, балтийските страни и Турция. Разширената НАТО се колебае сред нападението и защитата, взела участие във военни дейности в Сърбия, Афганистан и Либия. Огромното уголемение на алианса и неяснотата на неговата задача рискуват да въвлекат НАТО в огромна европейска война.
За да опрости стратегическата си цел и да усъвършенства отбранителния си потенциал, НАТО би трябвало обществено и категорично да се откаже от присъединението на нови членове. Алиансът би трябвало ясно да съобщи, че дългият стадий на неговото разширение е завършил. Прекратяването на политиката на отворени порти, колкото и мъчно да е за осъществяване, и преосмислянето на архитектурата на сигурността в Централна и Източна Европа не би било отстъпка пред Путин. Напротив, това е належащо, с цел да може най-успешният съюз на ХХ век да издържи и да просперира през ХХІ век.
По-голямото не е по-добро
Първоначалният съюз на НАТО изпълняваше три съществени функционалности. Първата и най-важна беше защитата. По време на Втората международна война Съветският съюз бързо се придвижи на запад, поглъщайки самостоятелни страни и утвърждавайки се като съществена европейска мощ. НАТО не обърна тази наклонност, а по-скоро я овладя, като откри периметър, оттатък който Съветският съюз не можеше да излезе. На второ място, НАТО позволи ендемичния проблем на западноевропейската сигурност и по-специално казуса с редуването на френски, немски и английски конфронтация. Превръщането на Франция, Германия и Англия от периодически врагове в непоколебими съдружници беше рецепта за дълготраен мир. И най-после, НАТО гарантираше ангажираността на Съединени американски щати в европейската сигурност - тъкмо това, което Първата международна война и нейните объркващи последствия не съумяха да създадат.
От 1949 година до 1989 година НАТО изпълняваше всички тези съществени функционалности. Съветският съюз по този начин и не изпрати танковете си през Фулденския проход. Вместо това той сътвори руска версия на НАТО - Варшавския контракт, който беше отдаден на противодействието на американската мощност в Европа, на ограничението на Германия и на укрепването на руското военно наличие от Източен Берлин до Прага и Будапеща. В Западна Европа НАТО поддържаше мира толкоз дейно, че тази функционалност на алианса беше съвсем забравена. Войната сред Франция и Германия стана немислима, което разреши основаването на Европейския съюз. Въпреки войната във Виетнам, макар Уотъргейт и макар енергийната рецесия през 70-те години на предишния век, Съединените щати в никакъв случай не се отдръпнаха от Европа. През 1989 година Вашингтон влага не по-малко в европейската сигурност, в сравнение с през 1949 година С други думи, съюзът на НАТО работеше чудесно.
Но по-късно настъпи трагичен интервал на предефиниране. Президентите Бил Клинтън и Джордж Буш-младши основаха политиката си за НАТО на две догатки. Първото беше, че НАТО е най-хубавото средство за гарантиране на европейския мир и сигурност. Духът на френско-германското помиряване можеше да бъде уголемен дружно с НАТО, по този начин се мислеше, като се понижи рискът някоя необвързана европейска страна да се снабди с нуклеарно оръжие и да се разпалва. По сходен метод разширението на НАТО се разглеждаше като защитна мярка против Русия. Германският канцлер Хелмут Кол и доста източноевропейски водачи усещаха, че рано или късно Москва ще се върне във форма. Когато това се случи, разширеният НАТО можеше да бъде опора против Русия, каквато беше първичният алианс против Съветския съюз.
Второто съмнение, стоящо зад разширението на НАТО, произтичаше от оптимистичните хрумвания за интернационалния ред. Може би, че Русия е на път към народна власт, а съветската народна власт естествено би се радвала на съдействие с НАТО. А може би Русия не се трансформира в народна власт, само че все пак ще се подчинява един до друг, управителен от Америка. През 2003 година Службата за обмисляне на политиката на Държавния департамент на Съединени американски щати изготви документ, озаглавен "Защо НАТО би трябвало да предложения Русия да се причисли ". Това не се случи, само че американските политици допуснаха, че магнетичният западен модел ще притегли Русия в Европа, както и редица страни, които към момента не са в НАТО: Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна. НАТО и западният политически модел щяха да вървят напред ръка за ръка. Като се има поради какъв брой добре работеше НАТО до момента, повече НАТО по формулировка би означавало повече мир, повече интеграция, повече ред.
И двете догатки, стоящи зад разширението на НАТО, се оказаха неправилни. Структурата, основана за Западна Европа в средата на предишния век, нямаше смисъл за Източна Европа след Студената война. Първоначалният състав на НАТО беше стеснен от Желязната завеса, географията и политиката. Извън НАТО Австрия и Финландия не можеха да бъдат превзети: те бяха официално неутрални, само че ясно показваха своята преданост, като безшумно подкрепяха императивите на западната сигурност. Освен това ужасите на Втората международна война бяха потиснали национализма в Западна Европа, която има история на мощни национални страни. След 1945 година нямаше нерешени въпроси за границите сред тях. Никоя външна мощ - нито Съветският съюз, нито Китай - не пожела да промени границите на Западна Европа. По този метод НАТО можеше да се отличава с това, че е защитителен боен съюз, какъвто трябваше да бъде.
Разширената НАТО работи по напълно друг метод в Източна Европа. През 2022 година няма еквивалент на Желязната завеса, а в източната част на Европа географията не лимитира разширението на НАТО. Вместо това алиансът е неловко и безредно разпрострат в Източна Европа. Калининградската област е дребен съветски остров в морето от територия на НАТО, което се простира в криволичеща линия от Естония надолу до Черно море. През XXI век НАТО е въвлечена в мъчителния въпрос къде свършва западната граница на Русия и къде стартира източната граница на Европа - въпрос, който от XVII век насам е причина за безчет войни, някои от тях подбудени от съветския империализъм, а други - от западните нашествия. НАТО пресича случайно десетки разграничителни линии в безмилостното поле на империи, национални страни и етноси, каквото е Източна Европа. Алиансът не е причина за районната неустойчивост, само че като неутрално наличие и обект на съветска неприязън не може да бъде обособен от тази неустойчивост. Може би, в случай че всички европейски страни (освен Русия) бяха членове на НАТО, алиансът би могъл да бъде ефикасна крепостна стена против Москва, само че това надалеч не е по този начин.
Неочакваните рискове от разширението на НАТО се утежняват от политиката на отворени порти, която прави източния фланг на алианса неясен. Декларацията на НАТО от 2008 година, че Украйна и Грузия един ден ще станат членове, беше в най-хубавия случай пожелателна, а в най-лошия - неискрена. И въпреки всичко капацитетът за източно напредване на границата на НАТО е напълно действителен, както подчертаха неотдавнашните диалози за възможното присъединение на Финландия и Швеция. Нещо повече, стремежът на украинското държавно управление да влезе в НАТО въвлече алианса в най-експлозивния етнонационалистически спор в района, даже и в случай че последователите на автономията на НАТО преглеждат украинското участие като въпрос на чисто съблюдаване на устава на алианса, в който е залегнала политиката на отворени порти, или на даденото от Бога право на Киев да избира своите съдружници. Един защитителен алианс не е квалифициран да се оправи с спор сред страна, която не е член на НАТО и желае да стане член, и нуклеарна мощ, която е твърдо решена да саботира това участие. Това е спор, който НАТО може единствено да загуби и който може даже да заплаши съществуването на алианса, в случай че страна членка като Полша или Литва бъде въвлечена в продължаващата война сред Русия и Украйна.
Допълнителен риск за разширението на НАТО е интернационалният ред към него. Вместо да желае да се причисли към ръководения от Съединени американски щати ред в Европа, Русия се стреми да построи собствен личен интернационален ред и да ограничи американската мощност. По подигравка на ориста разширението на НАТО или обещанието за това подкрепя Путин в тези му старания. То поддържа неговия разказ за измяната на Запада и оправдава съветския интервенционизъм пред съветската общност. В Русия НАТО се възприема като непозната и неприятелска организация. Нейното разширение е дирек на вътрешнополитическата легитимност на Путин. Русия се нуждае от водач, както гласи логиката на Путин, който може да каже "не " на алианс, основан, с цел да каже "не " на Москва.
Обратно към защитата
НАТО би трябвало да промени курса си, като обществено и изрично откаже да причисли още страни членки. В никакъв случай не трябва да се отхвърля от уговорките си към страните, които към този момент са се включили - доверието на Съединени американски щати в Европа зависи от спазването им - само че би трябвало да преразгледа догатките, които стоят в основата на разширението на НАТО през 90-те години. При състояние че алиансът към този момент е свръхразширен в един от най-опасните региони в света, включването на Украйна би било стратегическа полуда. Театърът на парадокса, към който Западът се придържа в политиката на отворени порти, самичък по себе си е афектиран за Украйна (и Грузия) и с времето ще породи злост към Вашингтон. Дори и всички да знаят, че това, което споделят, е в прорез с действителността, както украинците, по този начин и американците размътват водата и отвличат вниманието, като не приказват искрено.
Съединените щати се нуждаят от нова тактика за справяне с Русия в Източна Европа, която да не разчита главно на НАТО. Алиансът е там, с цел да пази своите членове, и затварянето на отворената врата би му помогнало да го направи. Без подозрение прекратяването на разширението ще изисква сложна дипломация. То ще опонира на постоянно повтаряните обещания на американски и европейски публични лица и ще наруши прецедента. Но алианс, който не може да работи в собствен личен интерес и който се придържа към опровергани догатки, ще се подкопае от вътрешната страна. Оцеляването изисква промени, а завършването на участието в НАТО би разрешило метод, съгласуван със сложността на района, с интернационалния ред, в който западният модел не е висш, и с ревизионизма на Путинова Русия, който скоро няма да изчезне.
Същевременно Съединените щати и техните европейски съдружници и сътрудници следва да предложат нова институция за разискване с Русия, която да се концентрира върху ръководството на рецесии, деконфликтирането и стратегическия разговор. НАТО не би трябвало да взе участие в нея. Струва си да се изпрати обръщение до Москва, може би за водача, който ще пристигна след Путин, че НАТО не е всичко и не е краят на европейската сигурност. Най-важното е, че Вашингтон би трябвало да работи внимателно. Статуквото е нестабилно и всеки сантиметър, който може да бъде извоюван от американско-европейско-руската дипломация, си коства да бъде извоюван. Шансовете за триумф на тази дипломация са дребни, само че да не ѝ се даде късмет би било непростима неточност.
Вместо да разчита на НАТО, Вашингтон би трябвало да употребява стопански държавнически метод в идните спорове с Русия. Заедно с Европейския съюз Съединените щати биха могли да приложат композиция от наказания, ограничения за блокиране на прехвърлянето на технологии и старания за уединяване на Русия от европейските и американските пазари, с цел да окажат напън върху нея във връзка с Украйна и други области на противоречие. Това надали е нова концепция, само че не толкоз модерната стопанска система и относителната финансова уязвимост на Русия я вършат добра цел за сходни ограничения.
В случай на нов боен спор с Русия, Съединените щати би трябвало да образуват ad hoc коалиция със съдружници и сътрудници, с цел да се оправят с вероятните закани, вместо да включват директно НАТО (освен в случай че Русия не нападне член на НАТО). От 1991 година насам достиженията на НАТО на територията на страни отвън НАТО са сложни, в това число несполучливите задачи в Афганистан и Либия. Тези несполучливи дейности отвън територията на страната потвърждават, че алиансът би трябвало да играе в отбрана, а не в нахлуване.
Затварянето на отворените порти на НАТО няма да реши проблемите на Вашингтон с Русия. Тези проблеми надалеч надвишават рамките на алианса. Но прекратяването на разширението на НАТО ще бъде акт на самоотбрана за самия алианс, възнаграждаващ го с даровете, които единствено по-голямото ограничение и по-голямата изясненост могат да дадат.
Източник: БГНЕС
Източник: glasove.com
КОМЕНТАРИ